ДЖОВАНИ БОКАЧО - „ДЕКАМЕРОН” ЛЮБОВТА - „СВЯТО” ИЗКУШЕНИЕ ЗА ПЛЪТТА И „ГРЕХОВНА” СЪБЛАЗЪН ЗА ДУХА

Любовта е художествен проблем, който вълнува и творческата мисъл на Джовани Бокачо. Естественото проявление на чув­ствата е същностен белег за новата ре­несансова същност на човека. Усещането за вътрешна свобода намира израз и в све­та на емоциите. Често те са импулсивни и поривни. Особено В кризисни моменти, когато човекът се разделя мислено с жи­вота, желанието за чувствени наслади расте. Радостта от преживяното полу­чава особена стойност, а единствен на­чин душата да се докосне до спомена е жи­вият разказ за онзи красив миг на любов­на наслада, в който човекът открива ада и рая на своята душа. Разказвачът се превъплъщава в сюжетните детайли, те се изпълват с живот и пред читателя оживяват незабравими сцени от произведени­ето на Джовани Бокачо - „Декамерон”.

През 1348 г. във Флоренция върлува чума. Страх сковава човешките души. Депресив­ното състояние на всеобща масова психо­за Джовани Бокачо използва като своеоб­разна психологична мотивация за повествователното действие на своите герои. Те напускат Флоренция и уединени в извънградска вила, се опитват да забравят ужаса, който преживяват техните съграждани, спомняйки си красиви и интересни дни от близкото безоблачно минало. Това са всъщност седем девойки и трима младежи от видни патрициански фамилии. В продължение на десет дни всеки от тях разказва по една интересна случка, определена в жанрово отношение като новела. Общият брой на интерпретираните от Бокачо но­вели в „Декамерон” е сто. Оттам и само­то заглавие на творбата - „десетдневник”, което идва от гръцки език, т.е. „декамерон”.

Първоизточниците за написване на творбата са различни. Откриват се елементи на френско фаблио, източни леген­ди и колоритни разкази от живота на Фло­ренция, отдавна превърнати в приказни ле­генди и предания. Но художествената идея, веднъж родила се в съзнанието на твореца, има свое вътрешно развитие. Отразява динамиката и естествения ри­тъм на живот с цялата пищност и коло­ритност на нравите през онази далечна епоха, в която живее Джовани Бокачо. Той непринудено разказва за всичко заобикалящо го. Не крие пикантни подробности от чувствените намерения и желания на своите герои. Смехът пречиства душата. Кошмарните изживявания от досега с чу­мата остават встрани. Човекът се ражда отново - цялостен и пълнокръвно от­даден на живота и неговите изкушения.

Героите на Бокачо в „Декамерон” са представители на различни обществени слоеве: граждани, селяни, търговци, заная­тчии, крадци, проститутки, епископи и монаси. Картината е пъстра и многолика. Всички герои, независимо от социалното положение, художествено въплъщават виталната природа на ренесансовата епоха. Те са хора от плът и кръв - ярки и ориги­нални като характери. Всеки със своя човешка индивидуалност.

Любовта е водеща тема в голяма част от новелите. Но това свято чувство, поч­ти забранено от църквата през Средновековието, е интерпретирано от нов, неочакван ракурс. Жената е равноправен участник в любовния диалог. Понякога до­ри има водеща роля. Смешни и жалки са средновековните предразсъдъци за „пояси­те на целомъдрието”, които с изискана ирония отхвърля Бокачо. Други са нравите, друго е и любовното преживяване.

Авторът на „Декамерон” търси хуман­но обяснение на естественото, наложено от природата, равноправие между мъжа и жената. Хармоничният съюз между духа и плътта предполага активна равнопоста­веност на мъжката и женската виталност в пълноценното изживяване на любов­ното чувство. Династичните и кастови предразсъдъци, наследени от Средновеко­вието, лишават жената от свобода на любовния избор. Тя е част от света на ин­тимното, но по-скоро като обект за притежание от страна на мъжа. Нейната чув­ствена природа е потисната, а самата жена - съзнателно изолирана от общест­вения живот.