Събота, 7- ми Декември
Referatite.org е архив от реферати, курсови и дипломни работи,

казуси, теми, есета и всичко необходимо на ученика и студента
ХИТОВИ РЕФЕРАТИ
Начало / Реферати / Български език и Литература Други

Любов и дълг в “До моето първо либе”


Една приятна изненада очаква всеки, който разгърне страниците на сборника “Антология на световната любовна лирика”, защото там, сред най-добрите образци на този жанр, е Ботевото стихотворение “До моето първо либе”. Тази дълбоко изстрадана мъжествена любовна изповед разкрива човешките пориви и мечти за осмислен и пълноценно изживян живот, дори и кратък. Драматичната душевна борба, родена от едно силно първично чувство, се превръща в катарзис(духовно пречистване) за една силна личност, която изживява любовта в двете й най- висши измерения – към жената и към отечеството.

Проблемът дълг-любов е разрешен типично по ботевски: любовта трябва да служи на дълга, любимата да бъде духовна опора за бунтовника. Водещ е мотивът за раздялата, но не просто раздяла с девойката, а раздяла с определен начин на човешко съществуване в социалното пространство, избор на път, който води към себепознанието и себеосъществяването. Но твърде опростено е тълкуването на творбата единствено като отричане на лирическия герой от личното щастие в името на идеала за свобода на родината. Стихотворението има много по-дълбок философски подтекст.

Либето е “емоционалната топлина, без която няма истинско завръщане, страдащо очакване, което възмездява всички изпитания” (Валери Стефанов). Лирическият герой призовава във въображението си образа на любимата девойка, защото чрез любовното чувство той е открил една друга истина за живота, достигнал е до прозрението, че любовта не може да се осъществи без свободата. Самата любов е осъзната като лична свобода. Чувствата, които се борят в душата на лирическия човек са силни и благородни. Сякаш чуваме мъжествените стихове на Петьофи:

Любов и свобода

аз искам на земята.

За любовта

живота си ще дам,

за свободата

ще дам и любовта.

Известно е, че поводът за написването на стихотворението е интимно-биографичен, свързан с копнежа по роден дом и човешко щастие, в една потискаща атмосфера на емигрантския живот в Румъния. Духовният образ на лирическия герой се очертава в плана- на миналото и на настоящето, разкрити чрез контраст между мисъл, идея и чувство. Монологът-изповед е задъхан, изпъстрен с въпроси, възклицания, обръщения, които изразяват драматизма на преживяването.

Героят се вглежда в миналото, където интимната любов осмисля живота му. Изживяването на любовното чувство е естествена природна даденост за всяко живо същество и висша форма на реализация на душевността. В младостта си лирическият аз се отдава изцяло на любовната сладост. Песента на девойката с “глас чуден”, кара момъка да слуша до изнемога любовните слова, да се възхищава от хубостта й, да копнее за усмивка, “за поглед мил и за въздишка”, в които се побира целият му човешки свят, с копнежите и идеалите. За да я има до себе си, за да бъде безкрайна насладата от любовта, той е готов на всякаква жертва: “роб бях тогаз-вериги влачех”. Силата на завладялото го чувство граничи с откъсване от реалната действителност: “безумен аз светът презирах”. В съзнанието на героя миналото е изживяно в духа на традиционната представа за любовта, в идилично-сантиментален план. Силен и драматичен е контрастът между миналите чувства и настоящите вълнения. Спомените за миналото са болезнени в настоящето. Един мъчителен въпрос не му дава покой – как да примири поривите с идеалите, как да разреши сложната дилема любов-дълг, живот-смърт. Каква душевна сила трябва да притежава човек, за да се отрече не само от миналото, но и от спомените за съкровените мигове? Едно ново усещане за историческия ход на времето дава на бунтовника тази сила. Изключителна прозорливост и духовна извисеност над ежедневно – битовото характеризират личността на младия човек и го довеждат до съдбовното решение на самоотричането. Повелителните форми “остави”, “забрави”, изразяват силни душевни терзания, истинска вътрешна борба. Прозрението за историческите повели на епохата прави лирическия герой безпощаден и към себе си и към любимата. Глаголите в мин.св.време “погазил”, “намразил”, разкриват трагичния конфликт със собственото аз. Този конфликт се разразява като опустошителна стихия в душата му, наранява я, причинява й страдания. Той чувства младостта си погубена-“младост не помня” и още по-болезнено- “пък и да я помня не ровя”. Отново героят се връща към познатия от “Майце си” мотив за наранената младост, която не може да бъде изживяна щастливо в условията на робската неволя. За него младостта е не само период от живота на човека, но и време за духовно съзряване на личността. Аз-ът е категоричен, че не може да остане роб на чувствата си, защото е разбрал горчивата истина-веригите на любовта ограничават духовната свобода на човека. Дълбоко философско е прозрението, че човек може да бъде истински щастлив в любовта само ако е реализирал личната си свобода. Отричането на миналото е искрено, макар да е съпроводено с душевна драма. Чувствата, които разтърсват вътрешния мир на революционера се разкриват чрез възходяща градация. Движението им е удивително динамично - “в тез гърди веч любов не грее, ..скръб дълбока владее”.

Естествено възниква въпросът наистина ли любовта вече не е нужна на лирическия човек, щом в сърцето му е родена омраза към нейните тежки окови. Доминира другото лице на любовното чувство – страстната омраза, която руши жертвената любов- спомен и блян по щастието. Желанието да заличи миналото и спомените, съвсем не означава, че сърцето е “изстинало” към девойката, “към първо либе”. Той е категоричен, че ПРЕДИШНАТА любов СЕГА е ненужна, невъзможна. СЕГА не е достатъчна само обич, а повече от всякога е необходимо разбиране, духовна съпричастност към голямото, великото дело за народно освобождение. Така отношението на героя към любимата се разкрива в два плана: традиционно-личен и романтично-героичен. Конфликтът между тях е в резултат от необикновените, надхвърлящи рамките на времето, идеали на поета.

На фона на драматичните преживявания, свързани с миналото, ярко контрастира настоящето: “всичко е с рани покрито/ и сърце зло в злоба обвито”. В обобщителното местоимение “всичко” е скрит дълбок трагизъм за едно осъзнато болезнено душевно състояние. (“Злобата” е специфично Ботево название на съществуването без любов).


Материала е изпратен от: Орлин Андреев




Изтегли материала