Пон, 30- ти Ноември
Referatite.org е архив от реферати, курсови и дипломни работи,

казуси, теми, есета и всичко необходимо на ученика и студента
ХИТОВИ РЕФЕРАТИ
Начало / Реферати / Български език и Литература Други

Проблемът за свободата в поезията на Христо Ботев


Проблемът за свободата в поезията на Христо Ботев

В началото( в увода ) може/ желателно е да поставим проблема за свободата като една от основните ценности в българската литература. Началото на мотива има корени през Възраждането, когато народът ни се нуждае от политическо, духовно, религиозно и икономическо освобождение от чуждо владичество.
Така формулираното заглавие, нарочно изведено шаблонно, предполага две неща.
От една страна разгръщане и аргументиране на свободата като фундаментален въпрос в Ботевата поезия. Защото през 60-те и 70-те години на ХІХ век. Основният проблем в българското общество е този за политическото и духовно освобождаване. Затова свободата е мислена като най-висше качество на човешкото. Тя е маркерът отделящ човека от скота. Тя решава противоречието човешко-биологическо.
От друга страна е задължително фиксирането и анализиранетона трите измерения на свободата. Първото е свързано със самото и пожелаване, което означава самоосъзнаване на българската народност. Второто “стъпало” е нейното приемане като нравствен ангажимент от всеки българин. Точно това прокарва разделителната линия спрямо, която Ботевата поезия дели светът на позор и слава, добро и зло, любов и омраза. Въпросът за нравствените измерения на свободата поставя на преоценка и затворената ценностна скала на общността- семейството, любовта. Те трябва да отстъпят пред новата върховна ценност, макар че и същевременно лирическият герой декларира, че именно родовите и интимни привързаности го мотивират да извоюва свободата на всяка цена. Така Ботевата поезия в една екстремна ситуация пренарежда ценностите, за да защити нормалният ход на нещата, които иначе са подложени на разруха от поробителя. Третият аспект на свободата в разглежданият автор е свързан с изграждане на модели за поведение и поддръжание. Героите-мъченици на национална борба трябва да бъдат канонизирани като нейни светци и техният подвиг трябва да бъде възприет като образец за човешко поведение. Свободата на общността зависи от това какви и кои са героите, които ще я поведът към великия празник на свободата.
Първият аспект на свободата предполага очартаване на смисловите посоки в робския живот. Именно той, животът на апатичната човешка разчлененост, е доминиран от страха и слабостта. Но да подчертаем и че отношението на Ботев към народа е многозначно. От друга страна, той е страдалец, мъченик, въпращение на най- свидното и сакралното. От друга страна, той пренадлежи към “ православните скотове”, към това “стадо”. Тогава субектът се дикстанцира от него и се отделя в позицията на наблюдател. Засилваща още повече синтезиращата картина на народната неволя. Например в “Елегия” целият живот на народа е видян като емоционално страдание. Емблематична е строфата “Сочи народа и пот от чело...смок е засмукал живот на роба”. Тази пределно експресивна, метафорична, еталонна, за стиловозвуковите Ботеви конструкции, картина е доминирана от безправието, насилието, сляпата вяра в подчинението на догма и глупост, на малодушие. Тя, диалогизирайки с библейския текст, внушава идеята за безмислеността му в робското живеене, за неговото въприемане като оцеляване. Като такъв, той, не може да бъде пространство на индивидуалната биография. Подобно осъзнаване е в основата на осъждащото възвешено слово. Нека да откроим нещо, което е разгърнато в статията на Катя Здравкова, че омразата ражда гневът, а те двете са разчетени като ефективно работещи корективи на преклонените главици. Те аскалират в разпознаването на “глупците”, които се отешават с любовта и лъжовни люлчени песни, които залитат в подлост и измамни отешения, за да прекарат добър живот. За които приоритетни са прагматичните стратегии и тактики. Тук се визира и могат да бъдат разгърнати творби като “Странник”, “Борба”, “Патриот”, “В механата”. Ако първата акцентира върху еснафки хоризонт на световъзприемане като аргумент за смирение, то втората атакува духовните водачи, които са “слепци с очи”, а следващите две стихотворения категорично снемат маските на псевдопатриотите. Особенно последната съгражда една подчертано гротескова картино на имитиращата живот революционна емиграция. Тук живеенето в псевдо “ ние” е равнозначно на погубване, защото се убиват чувствата, омеква мъжката ръка, гласът няма сили за друго освен ругателство. Именно, обаче то го разподобява от неистинно “ние”, за да страда в себе си, неразбран от непосредствено заобикалящите го. Така подтекстово прозвучава призива за “събуждане”, за борба, за превръщането, на търпеливия, безропотен или лъжовноактивистичен човек, в борец, който вдига “кървава напивка”.
Вторият аспект на свободата –пътят на единицата. Екстатичните( крайните )и действия в Ботевата поезия се открояват в един силно емоционален, диалогичен, дори полемичен фон. В този смисъл особенна е ролята на обращенията, които интимизират комуникативната връзка, нюансират чувството – от приют на жалещия до императивността на желанията и заветите на лирическият герой. От друга страна, в този смисъл, той ( лирическият аз) е субекта, а майката, либето, родината са обекти, тоест изпъква властността му, неговата водеща, преценяваща и презсказваща воля. Това е апострофираща нагласа спрямо българската, възрожденска, поетическа традиция. Например в “Майце си”, в “На прощаване”,в “Обесването на Васил Левски”. Женските образи на майката, либето и родината- майка са опорите на Ботевият лирически човек. Стожери ( опора ) на индивидуалността. Желанието за сетно виждане, с близките за сърцето му хора, не е откъс от поетия път, а напротив, още едно усмисляне на избора. Пред тях, той изплаква своите болки, споделя своите надежди, преди да поемекъм мъченичеството и славата. Фигурите на женското пък въздействат най вече със своето смислово разполагане между верността, прощаването и оплакването. Например в “Майце си“ двойнственото в реакциите(“ пела/клила”) на майката, в действителност събира двете и роли на поощтряваща и санкционираща, отблъскаща, за да затвърди решението на сина. Римната двойка носи и фолклорният мисловен модел ( твърде обхватен и често присъстващ в Ботевата поезия ) за функциите на клетвата и песента като жалене. Прегръдката- оснавен белег на съпричастието и необходимостта да се живее, почти винаги съпътства раздялата в Ботевата лирика. Тя оповестява отделянето и отдълечаването, бележи прага като прекрачване и встъпване в други борчески пространства и конвенции. Тя оповестява на прощаващия се човек, че е вече ”погълнат” от неизвестността, от всички надвесени над пътника опасности.
Културно, напластените пространства – дом, път, планина, река – са основната символна група в поетическото творчество на Ботев. Те откриват интимните измерения на идеята за свободата. Тези образи, със своята анвивалентност, очертават родното в поезията на Ботев.
Може да отбележим, че между неизразеното “тук” като интимно пространство и публичното “там”, където гърми и тътне цялата земя, няма граница в Ботевата поезия. Гласът на лирическият говорител може да звучи едновременно и на двете места – на достоверното пространство на беседата и на тътнежа на цялата родина. Така адресатите в Ботевата поезия са реалистични и абстрактни, но винаги интимни. А лирическият глас се чувства рамнопоставен на природните стихии и на родината. Той е воля и вълнение. Поетът непрекъснато редува и контрастно съпоставя на пръв поглед несъвместими речеви действия, създавайки драматични пулсации в активността на действието: разговорът с любимата се превръща в революционен призив, а революционния призив, в магическо общуване със самите стихии.
Отношението майка – баща – син. Майката в “На прощаване” е оторизирана, призвана да пази завета, не само като личностно, частно, семейно послание на героизма към братята, но и като унаследяване на родовата памет. В словото и може да ( “стигне – постигне“ ) доказване “нявга от народа...умря сиромах, за правда...”. Бащата е извън делничният свят. Той е коректив спрямо “ръдащата” майка, но и императив за сина, заради “мястото” от където говори ( от Стара планина ), макар и рядка – например “ Хайдути”. Тук важно място може да бъде отделено на песента – на дядото – като ценностен изразител на героичното. Песента конотации на възхвала във / през врез времето. В “ Хайдути” лирическият герой е наследник на памет – между баща и син; между дядо и внук; между поколенията; между герой и народ; между герой, народ и певец. А в “На прощаване” аз–ът, сам, генерира памет. Интересно е, да се отбележи тук, че в тази творба границата “ тиха бяла Дунава” е едновременно в двете посоки “родно – чуждо” и “ чуждо – родно“. Родното паралелно е изходен пункт – “прокудата“ – но и е цел на завръщането. В този смисъл могат да се разгледат традиционните разглежданите картини на “завръщането – смърт” и “завръщането – живот”. Доката “Хайдути” възцарява образа на родната земя в границата на някогашната Велика България – “ от Бяло боре до Дунав, от Цариград до Сръбско”. С метонимични персонификации на природата чрез тревата и гората на народа, чрез жетварките. Така българското пространство хармонизира с героя и чрез песента.
По повод разглежданите творби, нека отбележим и още две черти на Ботевото писане. На първо място, ролята на повторенията, които са израз на страст и афекция. Те са част от експресивния жест, както и определени думи ( например епитета “черен”, наречията “тук – там“ ), които по принцип са чужди на експресията, у Ботев са силно емоционално натоварени. Например “там бурята кърши клонове”(“Борба”), “черни ми кърви в земята, в земята, майко, черната”(“На прощаване”). На второ място, че речевият жест ражда смислови елипси, къса синтаксиса и променя йерархията на иформационните единици (“че може млад да загина/ ах, утре като премина”). Възкликът се превръща в завръщащ се смислов център за копнежността, готовността за активистични борчески действия.
Може да се подчертае и самотността на бореца, която има различни измерения. От една страна, поради неразбраност( например “До моето първо либе”). Творбата безспорно съсредоточава свъобразнаромантическа дидактика. Свързана с напускането, надмогването на личностните пориви и чуването на народа. Важно е, тук, отново да се изведе образа на песента, която различен смислов потенциал. Метахората на песента изразява драмата на съществуване и същевременно я отменя в името на един величествен порив – постигане на национална, индивидуална, общочовешка свобода. В разглежданата творба запяването е еманация на духовното проглеждане. Тя е (може да бъде) и съкралната нишка, обвързваща двамата влюбени, в полето на съкралната обич, която безусловно е любов – жертвена. От друга страна, самотността на лирическият герой е проява на неговата единственост, непостижимост от другите – например в “ Хайдути”: “ Един на баща и майка, един на вярна дружина”.
Изрично трябва да уточним и докажем, че проблемът за свободата е низримно свързан със, но и противопоставен на смъртта. Тя също има различни смислови позиции в конкретните поетически текстове. От традиционното, възрожденско, задкарово звучене на “свобода или смърт” (“Пристанала”)”през хляб и свинец”(“Борба”) до “свобода и смърт юнашка”(“На прощаване”) тоестсвободата няма алтернатива, единствената възможност към нея е самажертвата. Образът на гроба, вплетен в множество творби, дава възможност да се разсъждава върху функциите на смъртта. Пример за гробищна топика са доста( “народен гроб, печален”, “камък гробен”, “песни надгробни”, “гробът бащин”, “храниш го дордо гроба”, “да си найда и аз гроба”, “на чии гроб там тъй грозно грачиш”. Смъртта съсредоточена образно в гроба участва в подреждането на света. Тя раделя и противопоставя мотивации, поведение, жестове, ценности. Гробът е място, където се срещат природата, културата, физиологията като разтление и символично като съзидание. Той е обагрен и със силни моралистични нюанси (той решава проблемите за добро и зло, осъжда за лъжата и истината).
От една страна, той е свързан с края, блокира човешкото движение и активността. В този смисъл се явява алтернативното “хляб или свинец”, “свобода или смърт”. В смъртта стихва социалността – притихват човешките близости като обречени и отречени. Гробът е отрицание на обществените връзки, отрицание на преобразяващото взаимодействие, той усамотява. Гробът – граница между битието и небитието. Той е измръзване, гниене, разяждане, капещи меса. Дори и да претежава огледални характеристики спрямо света на живите, отвъдният свят, при всички случаи, е свят на една могъща редукция, място на тотално и скръбно отпадане от светлината на битието. Смъртта е схваната като решително погубване на тялото. Зад “гроба” има само сенки и/ или души, фигури без плът. В този смисъл в бездната попадат жертвите. В ямата, тялото пропада и бива безвъзвратно унищожавано от пръстта. Както се изразява Валери Стефанов “гробът е модус на човешки опит в изчизването, в нищото”. Изключитилно богато този план/ пласт на гробното – смъртно е експлицирано в стихотворението “Майце си”.
От друга страна героят като фигура успява да надмогне “поглъщането” чрез различни форми на символично възмогване. Така се ражда хармоничното единение “свобода и смърт юнашка”. Матрицата “светият гроб” работи в стихотворението “Хаджи Димитър” и “Обесването на Васил Левски”. Гробът там е център на общностното пространство. Той събира в себе си цялостната емоция на човешкият свът. Тук е скръбта, убитите надежди, грозния грак на гробовната птица. Това е “пространството на афекта” по думите на Валери Стефанов. В негативните си измерения, то доминирано отобразност, свързано с плач, снадгробни песни. Там се оплаква смъртника, ас него и цялата несрета, смъртната участ на робският свят. Но тук е съдбовно трагичната фигура на жертвения син, на светеца на национална кауза. Неговото бесило, макар и “черно” е мястото на символистичното съзидание. То е свещената основа на градежа наречен свобода. Най-важна черта на святото лобно място и на светия гробе тяхната видимост. Способността им да преобщават всички в единното преживяване на смъртта и скръбта. А светите тела правятот смъртта публично дело, от гроба ритуал и пантеон. Същевременно с това близостта до гроба, поражда и особенно състояние на решителност и възбуда. Обединява мислите и чувствата на всички българи около героя. В него, те припознават основният символ на национална сила. Чрез отъждествяването си с героя, общността се консулидира и утвърждава в собствените си очи.
Тръгвайки от исторически личности, Ботев, в “Хаджи Димитър” създава образ на легендарен герой, който по скоро по митологичен, отколкото по реалистичен начин изгражда необходимата за национална идентификация, фигура на юнака. Началният стих “ жив е той, жив е” и последващото развитие на баладичния сюжет, в който всъщностсе изяснява, че напрактика той умира ( цялата ІІ строфа и особенно стихът “очи тъмнеят, глава се люшка”). В своето противопоставяне води към изкристализиране на идеята за безсмъртието на героя. Центърът, в койтосе намира той, съдържа основополагащи за митологическия образ на света, двойки – например небе-земя, звяр и природа. Това изгражда един цялостен образ на света, в който дори полюсните аспекти на битието се събират около героя, положен в самата му сърцевина като негова основна опора и смисъл. Юнакът идва именно с тази мисия – да преодолее буквалността на живеенето и отчаянието на надгробния плач. Той си има гроб, но символичен дом – планински небесен. “ Там на Балкана” се приживява една безкрайно траеща смърт. В “Хаджи Димитър” Балканът е мястото, откъдето тялато на загиналия юнак се отправя направо към небесата. Самата тленна телестност е преминала сякаш в сферите серафичното(небесното). Балканът, е светът на подвига и свободата противопоставен, но и обвързан с робското пространство на полето. Героят е посредник между световете на човишкото и божественото, на човека и природата, на инстинктивното, несъзнатите жизнени сили и на разумно осъзнатите действия. Той прониква, овладява и хуманизира необхванатите до момента от човека пространства – превръща хищническото(орлицата, вълкът, соколът) в грижовно-съпричасническо обкръжение. Така чрез силата на саможертвата на личността се постига по особенно, въздействащ, романтично-митологичен начин, идеята за ценността на свободата като главен определител на човешкото. Тази основна интенция е обвързана с още един възлов мотив в творбата – този за пеенето и възпяването като носители на общностнатапамет. Затова песните “горе” на Балкана са “чудни, прекрасни”, те извисяват душата и отешават сърцето.
Докато тези апотеозни(възвеличени) песни се превръщат в плач – в плач на жените, старците и децата (но не и намъжете, за да не се лишат от воля и енергия за борба) в “Обесването на Васил Левси” и то и в “ниското”, периферно, дори неопределено пространство (“край град София, там близо”). Песента тук е преписана на зимата като знак за връждебност и злокобност. Заглавието кореспондира с ключовият образ – бесилото. Съсредоточаващ личната и народна драма и активизиращ преобладаването на злите сили, навяващи преоритетно безнадежност. И жалостта и милостта обгръщат не просто лика на апостола, а този на майката-родина. Нейната трагедия, но и мъченичеството и, което за Ботев е иконично( гласът на майката е свещен). Може да се каже, че е съсредоточие за творбата. Загиването на единственият и син, в поетическите внушения на Ботев, ебелязано с непостижимост и със самота, с изключителността и съдбовната загуба на бореца. Природното обкръжение – гарван, псета, вълци, вселенната пустота – сега се отъждествяват със скръбта, в която надеждата за активистична памет е твърде приглушена, имплицитна. В тази посока ни оставя и последното двустишие “и студ и плач безнадежда...”. Но като цяло, в цялостното звучене на творбата, се открива гледището на поета, че смъртта е най-значителното изпитание на човешкият живот, тоест критерий на свободата. Чрез нея се остойноствява и обезстойноствява съществуването на себе си, на другия, на героя, а чрез тях и на общността.
Накрая ще откроим още една Ботева творба, която може едновременно да бъде възприемана и като своеобразно идейно-мотивно обобщение, като репрезентативна за цялата ценностна парадигма на Ботевият поетичен текст. Но и като особенно не твърде(ясно). Става дума за “Моята молитва”. Тук диалогизмът се реализира във вътрешният монолог на лирическият азв антитезите на неговите отрицания( които са явни и достъпни) и проблематичните му отвърждавания – дали на същинския бог, трансцедентното начало, творящо съвършенство, безинституционалните му посредници или на бога висша истина, пред която човек се прекланя, бога на разума, на волята, правеща човека свободен. От една страна, изповедта е съкровенна, вместилище на висок духовен живот. От друга ктрана, тя не се побира в правилата на молитвата, защото е ръководена от това”що душа мрази”. При това границите на Ботевия бог сасамо в живота на робите и в тяхната борба за свобода. Още въвеждат идеологически мотиви валидни за политическите настроения на европейският XІXв.”На когото щат празнуват...”.Може да отчетем ролята на епиграфа, който е характерен за значителна част от църковните богослужения и засилва свещенодействието на аз-а. Трикратното повторение “мой” и то подкрепено от заглавието(моята) работи за изключителната персонална вдаденост и повелителност в прошението. Мотото може обаче да бъде разчетено и като апостроф поради графичното осъществяване (“...бог наш благословен...”). във връзка с това отношение между бога и човека са представени като отношения между всевластен господар, тиранин и безмълвен роб, напровен от кал – в библейският текст за историята на човешкото сътворение се казва, че е от “земна пръст” и че вдъхването в лицето му е за да се дари той с дихание за живот. Идеята за бога в поезията на Ботев е частен проблем, без фундаментално значение, дали тя е свързана с безбожие или богоискателност. По-важно е че и този въпрос се вписва в генералната и всеобемаща идея за свобода. Освен молитвен този глас е гласът на пророка-предтеча. Вещание на пътя, който оправя или отправя. Тук отново прозвучава мотивът за смисъла на живата, свързан със смъртта – тя като най-висока цена, която човекът може да плати за да се сбъдне мечтата му, “да въстане робът” и да си “найде гробът” като врата към безсмъртието.
Ботевата текстовост поставя остро въпроса за ензистенциалните, морални и политически отговорности на чавека. Проблематизира избора като следване на всекидневни или героически ценности.


Материала е изпратен от: Радка Иванова




Изтегли материала