Неделя, 22- ри Септ.
Referatite.org е архив от реферати, курсови и дипломни работи,

казуси, теми, есета и всичко необходимо на ученика и студента
ХИТОВИ РЕФЕРАТИ
Начало / Реферати / Български език и Литература Други

Сатиричната поезия на Христо Ботев


Сатиричната поезия на Христо Ботев жигосва с критическия патос на своя създател негативните процеси и явления, появили се в българската общественост в последните десетилетия на XIX век. Апатията и бездуховността, продажността и аморалното поведение са основателна предпоставка за болката и гнева на гения. Неговото негодувание е насочено със силата на сатиричното му перо към народа и неговите водачи. Народът в Ботевата поезия е сатирично въведен, образът му е щрихиран със средствата на карикатурата, сатирата и често пъти дори достига до язвителната гротеска. Антинародните проявления, срещу които творецът надига глас чрез стиховете си, се откриват в бездействието . народът е дълбоко вглъбен в пасивността и примиренчеството си, не се бори за дълго лелеяната свобода, а търпи. Малодушието не може да роди революцията, нужни са действени личности, които да тръгнат решително в борба. Човекът маса се е забравил в конформисткото си послушание и единственият пристан за несподелените му въжделения е българската кръчма. Народът е силен само на масата. С думи, а на дело го „няма никакъв“, е горчивата оценка на Ботевата съвест и безкомпромисност. Но поетът не се отказва от своята гражданска програма. Ето защо той посочва пътя към рациото, който път с непоколебимост прокарва в сати-

ричнита си елегия „Елегия.

Пасивността на тълпата е остро разобличена в „Елегия“. Съчувствието на лирическия говорител, идентичен със самия поет, проличава още в началните стихове:Кажи ми, кажи, бедний народе,

кой те в таз робска люлка люлее? Питането е реторично и извиква не без основания недоумението на говорителя . очевидно общественият мъчител не стои инкогнито, фигурата му е добре известна, но робският страх не смее да го разпознае, да го покаже конкретно. Епитетът соценъчна функция „бедний“ говори не толкова за социален статус, колкото за състояние на духа. Народът е клет, защото няма сили да извика. Гнетителят е показателно назован с местоимението

тоз“ . в изграждането на образа му участва и препратката към християнската митология, свързана със Спасителя на човечеството, което раздвоява смисъла. „Тоз..., що спасителят прободе /на кръстът нявга зверски в ребрата“ е предателят. Не му е нужно допълнително представяне, ала лирическият говорител ще разшири образа му. Точно „тоз“ е безмилостният човек . все още неконкретизиран, но показан със своята безпределна жестокост и пропаганда: „Търпи, и ще си спасиш душата?!“ Този императив дава и задачата, и ключа за решаването ;, това е една добре смляна формула, която изразява резултатност във времето. Народът послушно попива казаното . но защо, трябва ли, струва ли си да се плати цената,пита говорителят, завършвайки фразата с пунктуалните „?!“. Самият Ботев е потресен и непримирим с подобна максима . неговият оптимизъм не би могъл да допусне такава себепродажност. Тя още повече е в разрез с християнските ценности и повели. Конкретно назован, отново със сатирични крас-ки, е народът и във втората строфична цялост. Тукнеговите представители вече получават сравнения със „син на Лойола и брат на Юда“, „предател верен и жив предвестник / на нови тегла за сиромаси“. Оксиморонът „предател верен“ е сполучливо назоваване на фалшивото, подмененото като ос-

новна категория. Сравнението „нов кърджалия в нова полуда“ насочва размислите си към идеята за това, че жестокостта няма граници, не може да се спре пред нищо. Дори и пред нея обаче народът остава бездушен, без собствено мнение: „Мълчи народа!“, екти гневният възглас на говорителя. Обикновеният човек „решава“ проблемите си единствено с мимики . „намръщен само с глава той сочи“,,„сочи народът“ (човека осмисляме като част от народа, същевременно като обобщение на същия този народ). Затова укорите на лирическия говорител, идентичен със самия поет, са логично последствие. Според разбиранията на Ботев свободният човек свободно изразява гражданската си позиция, реалните си възгледи за процесите, които настават. Само човекът роб се затваря в себе си и търпи духовно и физическо страдание. Това е равно на мазохизъм. Време е народът да се събуди от вековния дълбок сън. „Зимният“ сън е сковал сякаш мислите и е нужно дълбоко „размразяване“, за да достигне народът до идеята, че трябва сам да изстрада независимостта си, а не да я очаква като подарък. Физическата болка през петвековното мъчение е притъпила сетивата. Към внушението насочват алитерациите на „р“ и „л“ в стиха „ръжда разяда глозгани кости“, а забитият в „живо тело“ кръст е метафора на пасивността, която буквално разяжда, погубва хората. Но не само те са отговорни за съдбата си. Другите са „чужди и наши гости“, които „смучат“ . експресивният глагол насочва към телесното оглозгване на месата, до пълната разпадаща се същност в по-широк аспект. Нищо човешко не е останало. Сатирикът вижда само надгробния камък, който „кървав се лее“ . алюзия за истинския „край“, за гибел. Последната цялост за пореден път поставя акцент върху проблема за търпението. „Смирена главица сабя не я сече“, знае българинът. Народният образ тук е разширен чрез поетическата амплитуда. От второличните обръщения в първите строфи, говорещи за интимност и споделеност, тук вече формата е в 3. л., мн.ч. . „ние“. Това ботевско „ние“ е обемащо за непродалата същността си българска интелигенция, запазила просивните си идеи и човещината в себе си. Но за съжаление и тя е пасивна . единственото, което върши, е да „брои време“ . „без срам, без укор“, и това е гневното обвинение на Ботев срещу цялата интелигенция. И тя започва бавно, но сигурно да се вписва в робския свят. Там, където дрънчат страшно окови (символ на несвободата), „откак е в хомот нашата шия“. „Чакаме и ний ред за свобода!“, провъзгласява говорителят. Но свободата няма да дойде сама Трябва да се постигне с цената на скъпи жертви и за постигането ; трябва да обедини сили целокупният народ.
Христо Ботев е убеден, че единността, съединението ще ескалира до мощна сила, която ще изведе човека роб в истински по смисъла, убедежденията и действията си народ. Това е и неговата изстрадана вяра в човека, прокламирана страстно в многопластовата му поезия.


Материала е изпратен от: Митка Илиева




Изтегли материала